Излагация в дома на бъдещите ми сватове

И ето, за пръв път любимата ме води на гости в родителите си – това се случи преди повече от две години.

Продадох старото БМВ петица, за да си купя още по-старо, ама седмица – такъв ми е манталитетът. Селото е далеч, но с нетърпение чакам да стигнем. Котката Ивелина се е размазала на задната седалка – прилича на стругар в обедна почивка.

Пътуването е приятно, като изключим: дупките, тракторите, пияните шофьори и крадливите катаджии, които ни спряха два пъти, но останаха гладни. Чудя се как да вкарам Нора в гората, покрай която минаваме. Изневиделица ѝ викам, че съм видял Кралски бухал кълвач.

„Къде!? Красив ли е!?” „Много.” „Да спрем да го видя и аз!” „Добре, к’во да тъ праа.”

Отбивам. Търсим, търсим – няма го. Отбелязвам, че тъй и тъй сме насред пустия лес, поне може да се сношим. Дълъг прецизен поглед – сигурен съм, че е разобличила измамата. Изненадващо обаче се съгласява.

„Дръж тоя пън, аз си знам мъжката работа.”

Осквернихме ушите на добрите горски обитатели. Първо минахме през моето село да вземем майка. Запознах любимата с животните: прасето Йордан, котката Севдалина, ежът Тихомир и костенурката Стефка-Елизабет. Пристигаме у тях – прегръдки, целувки, голяма радост.

Вечерта дойдоха техни роднини – ядене, пиене, разбих хората по стените с няколко истории, но определено се държах прилично. Ще лягаме. Аз съм долу при татко ѝ (да не им скверня детето), момичетата са горе. Не мога да заспя, а и тоя човек така хърка. Пуша на двора, обикалям насам-натам, нищо не помага. Ще се кача внимателно при нея. Изкачвам стълбите в тъмницата… естествено настъпвам кактус и ритам праисторическа ръждясала ютия, в която се заклещват не малко от пръстите на десния ми крак – силно вия на ум.

Под една от вратите свети, сигурно Нора чете книга. Леко открехвам – тя е. Явявам се с целия си аграрен блясък. Вадя главата и с Бога напред. Любимата с все сили крещи тихо: „Махни това нещо, глупако, тук не може.” Аз се не отказвам. „Стой, стой… на място – ще отидем под сайванта до прасето.” Куцам по пътеката, а после я намествам. Питам дали и мирише много. „Няма проблеми, почти не ги усещам.”

Стига бе, аз говоря за кочината, тя за краката ми. Изувам ѝ гащичките (баси гащите, братче – няма къде носa да си издухаш в тях), действам бързо, но съвестно, така че и за нея да има. Премалели си дигаме анцузите. Излизаме през вратичката… цялата къща свети… големият ѝ баща стои пред нас хванал манарата – прилича на кан Крум при Върбишкия проход, но много по-ядосан:

„Вий безбожници, какви нечисти дела вършите там?”

Стоим вцепенени между доматите, сякаш сме мумии инвалиди. Пристигат ни майките – не изглежда да са на наша страна. Слузесто напрегната тишина. Внезапно Нора казва: „Амиии… такова-а-а……. той Кольо става на сън да колтучи, маниак е на тема колтучене.” Майка потвърждава: „Така е от малък.” Мигам като скумрия в книжарница, все едно в игра на шах да обявиш терца. Не мога да повярвам, но ни се размина. Скришом благодарих на майка, а тя ми опъна такъв селски шамар, че космите на бузата ми взеха да растат навътре към зъбите.

Следващите дни преминаха в работа – все пак аз съм класик в извършването на всякаква селскостопанска и животновъдна дейност. Вечер се веселяхме до късно под ореха. Видях как Ивето утрепа първата си лястовичка – каква гордост, какъв ловец (даже малко яде от красивата птичка).

До края на престоя ни я разнасяше самодоволно да не отърве да се похвали. А той приключи. Тежко е да се разделиш с хубостите на селото – хората, зеленината, мириса, спокойствието, мекиците, домашните салати, гозби, ракии… Прегръдки, обещания за гостуване, малко сълзи. Оставяме майка у нас – още по-гадно ми става. Пътуваме към далечния град.

Кофти ни е и почти не говорим. Изведнъж Нора се развиква: „Кольо, видях Кралския бухал кълвач!!! Искаш ли да спрем да го потърсим?” Поглеждам я недоумяващо – беше се усмихнала. Тя е силна, усмихнах се и аз. Кракът ми се премести на спирачката…

Автор: Никола Крумов

Следвайте ни в социалните медии