Ще му роди две слънца, на които той ще купува книги, които ще нарича с умалителни и ще разхожда по щраусовите ферми. Един ден, докато се боричка с тях, след дългия работен ден, на новия диван, ще падне снимка на жена от нафталиновото му сако, с което не се раздели след първата и последната среща с Онази.

И “Тате, коя е тази жена?’”

Тогава Онази ще завали проливно в него. Лицето му ще се заоблачи. Улуците на къщата ще се престорят на вени, по които Онази буйно ще тече. Ще носи със себе си кал и листа от всички години, в които двамата не са били, от всички есени след които летата спряха да бъдат испански и спряха да бъдат лета.

Ще се влее Онази в запушените шахти на сърцето му. Тихо ще прокапе покрива върху него и Онази ще се спусне към устата му в малката капчица пот.

И пак “Тате, коя е тази жена?”.

“Тази ли… тя е всички жени взети заедно и нито една от тях. Сега кой иска да играе на Криеница”?!