Баща ми винаги е имал любовници. Живеем в малък град и майка ми нямаше как да не знае, но се правеше, че не се случва.

Грижеха се добре за мен и никога нищо не ми е липсвало. Понякога татко ме взимаше от детската градина, а в колата до него седеше леля Вили. Щипваше ме по бузката, усмихваше ми се, даваше ми дъвки и бонбони. После ме оставяха у дома, а татко отиваше да я закара, защото живеела далеко. Това се понасяше.

Не се страхувах да оставам сама, бях свикнала. Е, понякога мерех стаите в крачки, за да мине по-бързо времето, докато мама си дойде. А когато тя вече си беше у дома, се свивах в един ъгъл, за да не се мотая в краката й, защото вечно я мъчеше мигрена. По-непоносимо се оказа, когато татко се опитваше да ме сприятели с децата на любовниците си.

Първата „приятелка”, за която си спомням, беше три години по-голяма от мен, вече ученичка. Баща ми ме водеше у тях и ме караше да си играя с нея, а тя просто не ме забелязваше. Имаше си своя компания и аз така си оставах седнала на стола с някоя играчка в ръка. После се появиха две сестри – близначки.

С тях по се разбирахме и дори още се поздравяваме, като се видим. Даже веднъж татко ни заведе заедно на екскурзия в Плевен. Беше казал на мама, че пътува служебно, а ние с леля Надка обикаляхме по музеи и магазини. После ми купиха сладолед, за да си мълча. Боледувах често и мама ми забраняваше да ям, а аз толкова обичах! Затова не казах нищо.

Не бях много общителна и когато пораснах, започнах да се дразня, че татко се опитва да ми подбира приятелките. Дърпах се, правех се на болна или на заета, а той се ядосваше, че не му се подчинявам. Веднъж дори така ми зашлеви няколко шамара, че ушите ми запищяха. Никога няма да ги забравя.

Последното му завоевание, леля Мария, имаше дъщеря на моите години. Учехме в едно училище, но в различни класове. С нея бяхме много различни. Тя – буйна, нахакана и общителна, аз – свита, мечтателна и нерешителна.

Тя спортуваше, караше колело, а аз обичах да ходя на кино и да чета книги. Онова момиче едва ме понасяше. Струваше ми се, че ако има възможност, би ме промушила с пергела си. Но нямаше. И аз по заръка на татко се мъкнех подире й.

Веднъж беше дошъл цирк. В нашето градче това се случваше рядко. Щях да ходя с една съученичка и дори бях купила билети. Баща ми обаче се върна и ми каза, че трябва да отида у Даниела, за да й помогна да си напише съчинението по литература. Опитах се да откажа, той се ядоса и пак ме удари. Разплаках се и му наговорих каквото ми беше на душата.

А татко ме удряше отново и отново. От носа ми потече кръв, но той не спираше. В един момент се осъзна, затръшна вратата и излезе. Никога не бях го виждала толкова сърдит. Побързах да се измия, за да не тревожа мама. Така и не отидох на цирк, легнах си рано, излъгах, че съм болна.

Сега си мисля: Добре, че детството не продължава дълго. Поне моето. А родителите ми все още са заедно.

Източник: lichna-drama.com