Когато четат новината за фермера от село Болярино, прегазил крадец рецидивист, вероятно много хора ще заемат страната на фермера. Обяснимо е чувството за въздадена справедливост спрямо онзи, който неведнъж е нанасял вреди на същото стопанство, а съдебните наказания не са го възпрели от нова подигравка със закона.
Само дето разликата между право и справедливост е, че правото е едно и възможно най-обективно, докато справедливостта в очите на всеки е различна. И за това си деяние фермерът по всяка вероятност ще бъде осъден, а мнозина ще се възмутят отново.
Ако не друго, този случай идва като перфектен пример за разразилия се миналата седмица дебат за допустимите граници на неизбежната отбрана и промените в Наказателния кодекс, които я засягат, пише Александър Петров за webcafe.bg.
Факт е, че нито според сегашните, нито според предложените текстове този фермер би бил оправдан за действията си. Той съвсем целенасочено преследва с автомобила си, а след това блъска крадеца, оставяйки го на място. Това просто не е самоотбрана, не и по смисъла на закона. Това са действия, продиктувани от насъбран гняв и недоверие в системата, която не го е защитила. И сега той ще трябва да поеме отговорност за постъпката си.
Това е и големият проблем зад промените в Наказателния кодекс. Нито един уважаван специалист юрист не се е изказал в тяхна подкрепа. Нещо повече – предишният председател на правната комисия в парламента и сегашен правосъден министър Данаил Кирилов, главният прокурор и Висшият съдебен съвет дори са се изказвали срещу тях.
Промените, в този им вид поне, са лишени от особен смисъл в съдебната практика, където логиката е да се остави поле за тълкуване на всеки един казус от съда. Допълнително – сегашната рамка на закона до голяма степен защитава жертвите на нападения, когато те превишат пределите на допустимата отбрана (стига, разбира се, това да е оправдано). И все пак промените са горещо приветствани от мнозина.
Причината за това, както и за гнева на фермера от Болярино е другаде и тя не опира до употребата на сила за самоотбрана и границата, която отделя допустимата от недопустимата. Тя се корени в цялостното недоверие към полицията, съда и цялата държава дори. Това е онази неприятна идея, че институциите у нас са безсилни да спрат дребната престъпност по малките населени места. Че дори и заловени, подобни крадци и насилници скоро след това отново излизат на свобода и продължават с набезите си, сякаш нищо друго не се е случило. А за жертвите на такива престъпления – дребни кражби, побои и дори понякога убийства, остава да трупат горчивина и гняв. И те искат справедливост – тежки закони, брутално прилагане и извършителите да страдат така, както те самите са страдали.
И тук нещата са символни – хората искат да знаят, че този проблем е взет под внимание и по него се прави нещо.
Какво обаче е това нещо…
В един голям процент от тези случаи дори и драконовски мерки, даващи пълна свобода у дома за самозащита (подобна на американската в това отношение), няма да помогнат, защото става въпрос за лица, които така или иначе нямат силата да се защитят сами – възрастни, болни и самотни хора.
Затова и решението не е в промените на Наказателния кодекс, а в прилагането му. В повишаването на броя на полицаите по малките населени места, ограничаването на корупцията и на властовите чадъри върху отделни личности. Ако щете – в организирането на повече публични акции срещу представители на такива дребни групи от крадци.
Това, от което обществото има нужда, е знак, че полицията и съдът си вършат работата и вкарват “лошите” зад решетките, че ги има и работят. Има нужда не от разширяване на допустимата отбрана, а от това на първо време въобще да не се става жертва на нападения. Трябва да се вземат реални и най-вече видими мерки срещу широката дребна престъпност. Иначе нещата само ще продължат да се влошават, а един немалък дял от хората у нас ще продължат да таят горчивина и недоверие към институциите. А с това ще растат и подобни грозни инциденти като този от Болярино.
