Днес почитаме паметта на големия писател Йордан Радичков

„Човекът представлява едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки“.

Йордан Радичков

На 21 януари той отлита при неговите врабчета.

Отива да си поговори със свраката на Бог. Застава в окото на слънцето, за да се срещне с верблюд.

На 21 януари от този свят си отива големият български писател – Йордан Радичков. Поколения българи потъват в магическото слово на майстора, а неговата литература не спира да ни вълнува и днес.

Роден е на 24 октомври през 1929 година в монтанското село Калиманица.

Започва кариерата си като редактор и кореспондент на вестник “Вечерни новини”, като започва да пише кратки разкази, очерци и импресии, за да стигне до сборниците разкази, романите и пиесите.

Йордан Радичков е носител на множество награди: италианската „Гринцане кавур“, Кралския шведски орден „Полярна звезда“.

За Вдъхновените доц. д-р Ноеми Стоичкова, преподавател в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, разяснява какво е типичното за българския класик: “Мисля, че един писател е голям, защото не може да се подведе през лесните, еднолинейни и в някаква степен еднословесни определения. Радичков за мен обаче е емблема на неограничените възможности на смисъла и неговите нюанси.”

Какво още прави Радичков толкова търсен от читателите? Доц. д-р Стоичкова казва: “Радичков е от писателите, които провокират възможностите на индивидуалното четене.

Той привлича и препъва възприемателите си, дава възможност всеки да се докосне до собствения си хоризонт на мислене, до собствените си представи за света. Едновременно с това произведенията му се преливат едно в друго чрез герои, места, ситуации.

Така стават трудно разграничими, дори за специалистите. През личния си поглед бих извела пиесата „Суматоха“, а и тя се среща в редица негови разкази. Именно суматохата е българската проява на нестихващото, но и убегливо желание да разплитаме и разбираме себе си, другите, миналото и настоящето.”

Нобеловият въпрос

За казуса с номинацията на Радичков, доц. д-р Ноеми Стоичкова казва, че на първо място – не става дума за награда, а за номинация. Ситуацията около нея е сложна, предвид политическата обстановка: “За съжаление, случаят с Радичков, показа и българския синдром за невъзможна консолидизация и разцепнически конюнктурни „алтернативи“ с успоредната кандидатура на академик Антон Дончев”, разказва доц. Стоичкова и допълва:

“Политическото е определящо и за поведението на самия Нобелов комитет. Той работи с подчертано нелитературни аргументи, очевидно доминиращи са геополитически, малцинствени и други подобни съображения. Конкретно с какво Радичковото творчество е привлякло вниманието на Академията, комай ще стане ясно евентуално след десетилетия, тъй като давността за отваряне на документацията й е 50 години.”

Хора и свраки

В произведенията на Радичков има стремеж за отговор на вечния въпрос за връзката между видимото и незримото, между Бог и неговия човек.

Именно като резултат от тези години търсене, през 1990 година се появява сборникът “Хора и свраки”.

Един цитат от него и до ден днешен живее собствен живот.

“Човешката Библия е съставена от тези именно изречения, писани с патос и пълни с правописни грешки. Тя тъкмо заради това е написана по този дивен начин и затуй се чете от всички с увлечение. Дори безграмотната сврака може да се види как стои върху някой препинателен знак посред безбрежната Библия и като гледа писмената, потъва в дълбок размисъл”.

С историите в книгата Йордан Радичков успява да обрисува цялото съществуване на човека, което бива неизменно съпътствано от живота на свраката и нейните мъдри макар и безграмотни прасврачи наблюдения.

„Хора и свраки“ съдържа още множество непреходни бисери, цитати и сентенции, от които е извезана всяка история в книгата.

На 27 януари в София ще бъде представена изложбата с илюстрации, заедно с книгата „Хора и свраки“. Изложбата ще може да бъде разгледана до 4 февруари.

Настоящото издание излиза с оригиналните илюстрации на Йордан Радичков, които са създадени специално за неговите сврачи истории.

В тях свраката не само ще се диви на човешката Библия. Тя се оказва очевидец на създаването на света, на падането на Икар, тя прелита през рая и напомня на човека за неговото детство и неговото минало. И не стига това, но бог се обръща към нея за съвет как да създаде човека. Със своя сврачи акъл свраката ще покаже на бог своето гнездо и по тоя модел ще бъде създаден човекът:

„Наистина стана по мой образ и мое подобие, но като го гледам как е рошав, заприличва ми донякъде в главата на свраче гнездо. Дори аз, неговият сътворител, не зная в бъдеще какво ще се мъти в туй гнездо!“

Освен със сборника “Хора и свраки”, ще си спомним за Радичков с още едно събитие – пиесата “Януари”.

“Събитията в тази пиеса се развиват през месец януари, най-българския от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка порта стърчи по една сврака, във всеки селски кладенец живее по един воден дух, някъде и по два, та е трудно да се изчисли като колко се падат на глава, от населението, вълци прокарват сватбарски пъртини край селцето и макар да са потънали до уши в сняг, селце и хора се повдигат на пръсти, за да надникнат отвъд пъртините и къде с действие, къде с въображение се мъчат да разчетат събитията, записани в белите преспи на зимата. Сюжет, поверия, музика и действуващи лица са взети от северозапад.”

Предговорът на това произведение нарича януари “най-българския месец”. Постановката, изиграна за първи път през 1989 година в Хасковския драматичен театър предизвиква истински фурор.

Режисьор тогава е Иван Добчев, който преобръща представите за съвременен театър с новаторския си подход, екипът на представлението получава множество награди.

През 2020 година пиесата отново оживява на сцена. Сега историята за мистериозната шейна с една пушка, един вълк и една шуба в нея получава новия си прочит благодарение на режисьора Дамян Тенев и екипът актьори Явор Бахаров, Петко Венелинов, Петър Влайков, Димитър Атанасов-Шърата, Емануил Костадинов, Пламен Петков и Димитър Димитров.

Душата на човека може би никога няма да може да бъде докрай разбрана, описана и разказана. Но именно чрез творчеството на Йордан Радичков можем да си спомним, че някъде там, в тази необятност на човешката природа, се крие една частица от Бог. И може би криле, с които да се опитваме да се приближим към него.

Доц. д-р Ноеми Стоичкова ни разяснява още един интересен факт за интереса към Йордан Радичков. Който свидетелства за важността на автора: “Една ориентировъчна статистика казва, че писателят е преведен на 37 езика и е издаден в над 45 страни.

За мен обаче остава интересен и необясним въпросът за трудността на самия превод, поради Радичковия специфичен език и разбира се, за проблематичността на чуждестранното му възприемане. Споделям това, за да разгранича конвертируемостта на един писател от неговите институционални награди.”

Следвайте ни в социалните медии